Ако помолиш някой стар родопчанин да те упъти, със сигурност ще го направи с усмивка. Ще посочи в далечината и ще каже с напевен глас: “О, не, не е дълго..само две-три бърчинки и сте там”. След върволица от изкачвания и спускания, минавайки през някое почти обезлюдено село, може отново да попиташ, но отговрът няма да се различава съществено. Нито усмивката. Когато след няколко часа стигнеш, миг преди да се възмутиш и да си кажеш: “как ме подведоха, изгубих цял ден”, поемаш дълбоко въздуха с дъх на билков чай, попиваш зеленото море и поздравяваш преминаващата баба, натоварила магаренцето с торба тор и извървяла за втори път днес дългия път до кривата нива. Защото времето тече според умението да ценим живота.